Шест седмици са много време далеч от дома. Толкова са дните затвор, които ви очакват, ако заплашите полицай или ако носите нож в нощен клуб. А след тези шест седмици приятелите ви няма да са изненадани, ако сте придобили някои навици, характерни за обитателите на затвора – като например да си пазите храната или грижливо да си криете вещите нощем. Е, с удоволствие заявявам, че наскоро се върнах от приятен шестседмичен престой в Щатите и в общи линии не съм се променил, въпреки че за момент, изглежда, съществуваше такава опасност.
Признавам, че имаше някои малки странности, като се върнах. Например на слизане от самолета, като ме попитаха с какво се занимавам, щях да кажа телевизионен домакин, а не водещ, но докато стигна до салона за пристигащи, можех да почувствам как това леко отклонение отшумява. Понякога все още говоря за взимане на асансьор и признавам – сутрин посягам към буркана с кафето вместо към пакетчето чай за започване на деня. Но тези особености в поведението и езика ми се балансират от това, че научих поне двама от американските ми колеги да произнасят правилно думата „алуминий“. Предполагам, че вече са се върнали към стария си небрежен начин, но до моето заминаване го изговаряха правилно, без моя помощ. А каубойските ботуши, е, добре, тях си ги носех и преди да тръгна за Америка, така че не виждам как тяхното появяване на краката ми от време на време може да бъде доказателство за някакво неоправдано влияние вследствие от престоя ми в Страната на свободата. И така, сега се върнах към старото си, дразнещо английско „аз“.
Обаче, след четири седмици на път, нещата изглеждаха много, много различни и се страхувах, като сляза на Хийтроу, да не говоря провлачено, да не дъвча и да не казвам „О, боже моооой“ при всяка провокация. Осъзнаването на тази ужасяваща възможност дойде в много специфичен момент, след като четири седмици ме размотаваха от място на място с различни скучни американски джипове. Предполагам, че бих могъл да ги назова по модели – работя в най-голямото автомобилно шоу в света, но доколкото мога да кажа, всички те бяха като изрязани на 6-метрови интервали от огромна, безкрайна наденица от еднородна американска автомобилна скука.
Рано една сутрин, докато се качвах в голяма, тъмна машина и се настаних на средния ред седалки за едночасово пътуване до някъде в Луизиана, за момент почувствах привързаност. И след един час фучене по магистралите през праволинейни градове и кръстовища, достатъчно големи, за да можете на тях да приземите 747, излязох и отивайки към режисьора, потупах колата по мощния калник. Докато режисьорът ми говореше за заснемането на това и онова, аз я гледах през рамото му и се възхищавах на начина, по който радиаторната решетка подчертаваше дръзките, прави линии между предните и страничните светлини. Бърза сметка показа, че джипът може да вози до 9 човека и все пак в огромния багажник да има място за багажа им. Държеше ни хладно във влажната луизианска жега, а тези, които се возихме отзад, имахме собствен панел за климатика, с който да си настроим температурата. Сателитното радио галеше слуха ни през многото тонколони. Държачите за чаши спокойно побираха кофите с кафе, които по навик взимахме от Starbucks в началото на работния ден. По мое мнение това беше нещо прекрасно – точно от каквото имахме нужда, – нещо, на което да се възхищаваме и може би дори да желаем.
Всъщност не припаднах, не се ударих по лицето и не повърнах, но почувствах смесица от тези неща да минават през мен, без да издават внезапното ми вулканично душевно състояние. Та това е проклет Suburban. Под грамадното си ръбато тяло е обикновен пикап. Двигателят (6,0 л, V8) се бори да поддържа двуцифрен разход на гориво, ако се опитате да го карате дори малко по-темпераментно – без съмнение, заради това, че е достатъчно голям, за да побере пазара за добитък. Като да откриете, че сте сериен убиец, тази тайна остана с мен през следващите две седмици.
Върна се с мен и във Великобритания. Отвън ме чакаше Range Rover Evoque, версията с 3 врати. Той е доста по-компромисен от Suburban: тесен и мрачен е за двамата пасажери, които се събират на задните седалки, не доминира на пътя, не позволява да гледате над оградите и през завоите. Прекрасен е за каране – стегнат и целеустремен, и веднъж завинаги ме излекува от вече отминалото ми, абсурдно американско увлечение. Все още смятам, че големият Suburban си върши работата, но само в контекста. А това е в Америка. Само. Навсякъде другаде бих оставил петима човека и бих вкусил стремежа, тръпката и очарованието, които може да докара един истински европейски SUV.
Така, излекуван съм. Сега, моля, нека остана.
