В началото на 80-те години нямах CB радио и това ме тормозеше. Да, тогава нямах и BMX, нито пък скейтборд, но CB радиото беше това, което ме изкушаваше като табла с бургери в пансион за отслабване. Джеръми ще ви каже, че те се използват само от убийци с джипове, които обменят информация относно сайтове за убийства в реално време, както и за организиране на сатанински ритуали. Но той е човек, който прекарва прекалено много време в размисли над това, какъв сорт маслини точно да вземе за салатата си, за да може да му се има доверие по въпроси, простиращи се извън кулинарната сфера. Исках такова радио, защото тираджиите, движещи се в конвой във филмите, имаха такива и казваха по тях готини неща, и използваха цифри вместо „да“ и „не“, и си имаха „слушалка“. Фактът беше, че CB-тата просто бяха готини, и аз наистина не виждам причина защо всяка семейна кола да няма такова, за да можеш да си обикаляш и да разменяш яки фрази с приятели.
И тогава, за една нощ, тези устройства изчезнаха. Докато дойде моментът, в който имах намек за финансова възможност да оборудвам първата си кола с магнитна камшична антена и да имам своя собствена „слушалка“, те просто изчезнаха. Вярно, после дойдоха мобилните телефони, така че комуникацията между колите бе възможна. Но за целта трябва да знаеш номера на човека, когото търсиш, не можеш просто да викаш „Първи, първи, приема ли някой?“, и други такива работи. Никой непознат, който се нуждае от помощ на пътя, няма да ти звънне по телефона. А и освен това от никоя банка не могат да се свържат с теб по CB радиото и да те тормозят за вноските по кредита. Но тези CB радиа спряха да съществуват. До съвсем наскоро.
Снимахме в САЩ с група дървари по хълмовете на Орегон. За да стигнем до тях, трябваше да караме 30-ина километра по кални пътеки навътре в гората. В първия ден дойде един дървар с бели мустаци, качи ме в очукания си пикап и ме преведе през метална врата, стартирайки горското пътешествие. И в този момент той посегна към CB-станцията, натисна бутона и заговори с дрезгав глас.
„На 30 километра, идвам, пикапът, два пъти“, беше всичко, което каза той. Виждах CB радио за пръв път от 30 години насам и веднага ми се прииска да имам такова.
Устройството, само по себе си, изглеждаше доста скучно. Захранваше се от буксата на запалката, отвън влизаше единичният кабел на антената, а самото радио бе просто една бежова кутия, голяма колкото половин стандартен автомобилен плейър. Свихме вляво, шофьорът завъртя копчето, за да смени канала, и отново проговори на микрофона.
„На метър от основния, 20 километра, пикап, два пъти, идвам.“ След което устройството оживя, за да излъчи симфония от различни гласове. Тираджиите, возещи 60 тона трупи, ни предупреждаваха, че наближават. Всяко едно превозно средство в околността се идентифицираше, съобщаваше посоката си на движение и позицията си спрямо контролни маркери, поставени на дърветата, през 700 метра.
Но това беше нещо повече от мярка за безопасност; хората отиваха на работа, отправяйки се в гората, за да прекарат часове в самота. Някои слизаха от хълма с натоварените си камиони, отивайки към дъскорезници, намиращи се на другия край на щата. CB радиото беше техният сборен пункт, тяхната столова, мястото, на което се събираха за по кафе. Да, тези честоти бяха резервирани за използване в случай на закъсали машини, както и за размяна на важна информация, но тези мъже вплитаха и кодови думи в общото съобщение. Използваха се прякори, с които се бъзикат с другите шофьори. Обменяха информация за децата си, поддържаха приятелства. И тогава осъзнах защо CB радиото, което исках толкова много като дете, се изпари от Обединеното кралство. Просто не сме имали какво да си кажем. Тираджиите не пътуват на дълги разстояния, през които да получават новини от вкъщи, а карат до Манчестър. Когато се прибирам от работа по M4 с още милион други шофьори, притиснати между ремонтните работи, ние всички знаем къде се копае и къде се сменят мантинели, защото магистралата е в ремонт още от самото си създаване. Ако обстановката не се променя с времето, тогава за какво да си говорим? Ние сме британци, ние не лафим помежду си. Ако бяхме запазили CB радиото, въздухът щеше да се пренасити с неловко мълчание и свиващо стомаха напрежение, което вероятно щеше да продължи и до днес. Така че романтичната ми идея за приятелско контактуване с другите ползватели на пътя сега се свежда до кимане с глава, когато се разминавам с други мотористи, и до размахване на пръст, когато седя зад волана.
