Двигател, разположен централно, задвижване на четирите колела и турбокомпресор. Това звучи като отправна точка за ултрамодерен спортен автомобил, но изключително малко серийни модели са използвали точно тази конфигурация. Сред тях са Бугати (Bugatti) Вейрон (Veyron) и Кайрон (Chiron), няколко хибрида като БМВ (BMW) i8, Ферари (Ferrari) SF90 и Корвет (Corvette) ZR1X, както и шепа хомологационни версии от рали Група Б през 80-те години.
И тогава идва Хонда Z (Honda Z). Както се казва в старата интернет шега, едно от тези неща не прилича на другите. Представена през 1998 година, Z възроди име от 70-те години. Докато оригиналният модел Z – един от първите автомобили на Хонда и всъщност по-спортна версия купе на хечбека N360 – беше доста обикновен автомобил, модерната Z не беше такава.
Създадена според японските правила за кей-кари, които са отговорни за някои наистина брилянтни малки автомобилни облици, на пръв поглед тя изглеждаше като доста обикновен малък всъдеход. Под повърхността обаче беше всичко друго. Например, нейният 656 куб. см трицилиндров двигател се предлагаше с турбокомпресор, което изобщо не беше норма за Хонда по онова време.
С това оборудване двигателят, официално наречен E07Z, но познат в рекламните материали с много по-атрактивното название Hyper 12-Valve Intercooled Turbo Engine, произвеждаше скромните 63 к.с., което беше максимално допустимото според правилата за кей-кари.
Задвижването на четирите колела също беше стандартно за всички версии.
Нещата ставаха наистина необичайни обаче по отношение на разположението на двигателя. Въпреки че Z имаше нормален силует, намекващ за двигател, монтиран отпред, всъщност той беше скрит под задните седалки и пред задния мост, в схема, която Хонда нарече UM-4 – „Двигател, разположен централно под пода, със задвижване на четирите колела“ (Under Midship 4WD).
Това не беше просто усложнение само заради усложнението. Разполагането на двигателя там освобождаваше пространство в купето и позволяваше равен под, което според Хонда осигуряваше на Z вътрешно пространство, сравнимо с автомобили от един или два по-горни класа. Имаше и изтъкнати ползи за безопасността, тъй като при челен удар по-малко елементи щяха да бъдат смачкани към купето.
Звучеше и така, сякаш Хонда е искала Z Turbo да има истинска привлекателност за ентусиасти. Освен очевидните предимства на разположението, които включваха заявено разпределение на масата в съотношение 50:50, моделът имаше дискови спирачки на всички колела, многозвенно задно окачване и дори заден диференциал с ограничено приплъзване от спирален тип. Това до голяма степен се обезсмисляше от факта, че се предлагаше само с четиристепенна автоматична предавателна кутия, но все пак, те опитаха.
Това би било почти всичко, което може да се каже за Z, но не може да пропуснем поне кратко споменаване на телевизионните реклами, които Хонда пускаше за модела в Япония. За да го популяризира, компанията ангажира косматите тексаски китарни виртуози ЗиЗи Топ (ZZ Top), които дори изпълниха специална песен за малката Z, докато тя препускаше през пустинята.
Това е точно толкова странно, колкото звучи, но пък Z е необичаен – но пленителен – малък автомобил.
Последвайте ни в Google News
